Проф. Ханке, какво помните от Вашето първо посещение в България?

През януари 1990 г. станах главен икономически съветник на реформаторското правителство на Анте Маркович на Социалистическа федеративна република Югославия. Малко след това с моята съпруга започнахме да посещаваме България. Спомените ми са свързани с голямото българско гостоприемство. Винаги отношението към нас беше много добро.

Разбира се, не мога да не спомена превъзходното кисело мляко и страхотната опера. Извън хотела беше невъзможно човек да открие качествени ресторанти. Това беше учудващо, като се има предвид отличната репутация на българската кухня. С това не се изчерваше всичко, което имаше ограничено предлагане. Спомням си първия път, когато с г-жа Ханке посетихме ЦУМ. Вътре просто нямаше стоки. Също така беше голямо разочарованието ми да видя много остарялата инфраструктура на столицата. И накрая, големите глутници бездомни кучета, които обикаляха улиците на София в началото на 90-те.

Днес със съпругата ми имаме много приятели от България. Децата на някои наши приятели буквално израстнаха пред очите ни от съвсем малки до зрели хора. Освен че киселото мляко и операта са все още първокласни, в София вече има много ресторанти, в които се предлага истинска българска кухня. Също така качеството на капиталовата инфраструктура се подобри. Просто погледнете летището и го сравнете със старите снимки около 1990 г. Кучетата вече не обикалят улиците на София, има изобилие от магазини, всички пълни със стоки. Така че нещата се промениха към по-добро.

Нека да поговорим за периода на хиперинфлация у нас, започнал в началото на 1997 г. Кои бяха причините за тази катастрофална криза, която донесе със себе си стопяване на спестявания, трупани десетки години, банкови фалити, икономическа депресия?

Хиперинфлацията в България достигна своя пик през февруари 1997 г., когато месечната инфлация удари 242%. Тя беше въведена в таблицата за хиперинфлация на Hanke-Krus, публикувана в раздела „Световни хиперинфлации“ в Routledge Handbook of Major Events in Economic History (2013). България е една от 58-те държави в негативната класация, които са преживели хиперинфлация – инфлация над 50% на месец. Причината винаги е една и съща. Знам това, защото съм прогнозирал, оценявал и участвал в ограничаването на повече периоди на хиперинфлация от всеки друг жив икономист. И така, от какво се причинява хиперинфлацията? Хиперинфлацията се случва тогава, когато държавните разходи превишават с голяма разлика източниците на държавни приходи, съответно данъците и емисиите на държавни облигации. За да запълнят фискалната дупка, държавните органи издават ДЦК, които се купуват от централната банка. Това води до пускането в употреба на т. нар. печатница на пари. В подобна ситуация паричното предлагане нараства, което носи след себе си и ценова инфлация.

Проф. Ханке, разкажете ни как протече процесът по въвеждане на Валутния борд у нас?

Моят опит в България илюстрира добродетелта на търпението. Когато с моята съпруга за първи път пътувахме до София, нашата цел беше да представим идеята за паричния съвет на българските политици, интелектуалци и широката общественост. След първоначалните ни срещи стигнахме до заключението, че българските икономисти никога не са чували думите „валутен борд“ и нямат никаква представа как подобна парична система би работила на практика. В резултат на това разработих план, включително проектозакон, за българския вариант на паричен съвет. Проектът беше част от моята монография, първата от трите книги, които аз и д-р Кърт Шулер написахме за паричния съвет в България. Тази първа книга носи заглавието „Зъби за българския лев: Решението валутен борд (1991)“.

Въоръжени с тази книга, аз и съпругата ми направихме няколко посещения в България след нейното публикуване. Въпреки че валутният борд генерира истински интерес за определени кръгове, отговорът от официалните власти винаги беше отрицателен. Често повтарящият се рефрен от бившия гуверньор на БНБ проф. Тодор Вълчев беше типичен за правителствената позиция по темата: „Благодаря Ви за интереса към България и Вашето предложение, но ние знаем реалностите на местната ситуация и държим всичко под контрол.“

Много скоро след като хиперинфлацията удари страната през 1996 г., ситуацията започна бързо да се променя. През декември същата година българският посланик в САЩ поиска да представя идеите си за паричния съвет във Вашингтон. Същият месец в България се появи пиратска версия на нашата книга, преведена на български. За много кратко време достигна върха в списъка на най-продаваните книги в София. В края на февруари 1997 г. със съпругата ми пътувахме до София и тогава президентът Петър Стоянов ме покани да стана негов съветник, да изготвя законодателната рамка за валутния борд и да обясня на българските политици и обществеността как една подобна система ще сложи край на хиперинфлацията.

Паричният съвет беше въведен на 01.07.1997 г. Инфлацията и лихвените проценти се понижиха за отрицателно време. Имам ясни спомени за истинското облекчение, което изпитах, когато президентът Стоянов ме поздрави за изключителните резултати, получени през първите няколко месеца след въвеждането на паричния съвет. Тогава президентът призна, че е имал големите надежди валутният борд да възпре хиперинфлацията, но е имал и сериозни резерви. Президентът сподели, че е бил изумен от успехите на валутния борд, дошли по-бързо дори от моите прогнози. Много по-късно президентът Стоянов сподели с мен и с г-жа Ханке, че без стабилността, създадена от валутния борд, България щеше да има много по-малки шансове да влезе в НАТО през 2004 г. и ЕС през 2007 г.

Как се промени България след въвеждането на валутния борд?

България беше стабилизирана. И както обичам да казвам: „Стабилността може да не е всичко, но всичко е едно нищо без стабилност“. Последно, но не и по значение е налагането на строга фискална дисциплина, наложена от принципите на паричния съвет. Фискалните дефицити и нивата на дълга в момента са на много ниски нива – едни от най-ниските в Европа. Валутният борд работи точно така, както го проектирах. Системата доказа, че работи отлично, както в добри, така и в лоши икономически времена. Действително, тази система се представя много добре в условия на стрес: например, по време на Азиатската финансова криза (1997-1988 г.), Руската валутна криза (1998 г.), Голямата рецесия (2009 г.) и колапсът на Корпоративната търговска банка (2014 г.).

Какви бяха икономическите цели през 1997 г., когато станахте съветник на президента Петър Стоянов? Бяха ли постигнати след приключване на Вашия мандат през 2001 г.?

Основната ми цел беше да въведа паричен съвет, който да пребори хиперинфлацията и да възстанови финансовата и икономическа стабилност в България. Тази цел беше постигната и до ден днешен е призната за значително постижение. Наистина, след цели 20 години българската общественост все още оценява високо системата на валутния борд. Още повече, че в академичната сфера Българската академия на науките и Варненският свободен университет признаха моите постижения, давайки ми докторски степени хонорис кауза.

След хиперинфлацията следващият голям проблем за решаване пред страната беше проблемът с корупцията. Аз и съпругата ми предупредихме президента Стоянов за този проблем. Представихме му солидни доказателства, за да подкрепим нашите притеснения. За разлика от хиперинфлацията, за карупцията нямахме магическа отвара, която да приложим на практика. Ние просто алармирахме, че размерът и влиянието на държавата трябва да се понижи, именно с цел ефективна борба с корупцията. Предупредихме, че ако това не се случи, корупцията ще се превърне в ахилесовата пета на България. Като казвам тези думи днес, съм убеден в правотата на съветите, които дадохме на президента преди почти 20 години.

Винаги ми е било много интересно, какво мислите по въпроса за все още съществуващата носталгия по комунизма и социалистическите идеи в нашата страна? И разбира се, как може да преодолеем подобна носталгия?

Мисля, че носталгията по комунистическата епоха произтича от много комплексни причини. Един от факторите е, че в продължение на много поколения българите са били под игото на външни сили, като например Константинопол и Москва. В комунистическата епоха българите са мечтали да бъдат свободни граждани, а не просто жители на несвободна държава. Е, сега мнозина възприемат, че са под ново иго – това на Брюксел. Така че очакванията отново не стават реалност. И когато очакванията не са изпълнени, хората започват да говорят за „добрите стари времена“. Когато става въпрос за живота по време на „добрите стари комунистически времена“, спомените на хората често водят до сериозни заблуди. Научната литература в сферата на психологията е доказала, че ако попитате хората какво се е случило дори преди няколко месеца, спомените отиват в доста погрешни посоки. Хората са склонни да си спомнят какво биха искали да се е случило в миналото, а не какво всъщност се е случило.

Един от начините за преодоляване на носталгията по социалистическа България е да се погледне днешната реалност. За да направите това, може да погледнете индекса, на който съм автор, „Годишният индекс на мизерията: Най-нещастните (и щастливи) страни в света“, публикуван в списание „Форбс“ (февруари 2018 г.). Индексът на мизерията представлява сбор от процентите на безработицата, инфлацията и лихвените равнища по банковите кредити, минус процентното изменение на реалния БВП на глава от населението. В класацията от 98 страни България излиза с доста добри оценки – в голяма степен благодарение на функционирането на валутния борд. България се нарежда дори пред Австралия и само на две стъпки зад Франция. Това не е никак зле. Всъщност, подобна подредба е трудна за осмисляне предвид това, което видях от България, когато я посетих за първи път преди много години.

Стив Ханке е професор по приложна икономика, основател и директор на Institute for Applied Economics, Global Health, както и на Study of Business Enterprise към Университета „Джонс Хопкинс“ в Балтимор, Мериленд (САЩ).

Споделете